Кикот

То стоеше вече цяла сутрин там и не помръдваше. Гледаше дърветата срещу него. Бе втренчило поглед в тях. Следеше всяко тяхно движение – клоните им нежно се поклащаха от сутрешния ветрец. Разноцветните им листенца танцуваха във всички посоки, въртяха се и блещукаха на слънчевите лъчи. Струваше му се, че се усмихват, дори чуваше някои да се смеят – бяха вплели клони едно в друго и като че ли се гъделичкаха. Постепенно започна да му става горещо, защото не беше на сянка. Бяха го оставили там – под изгарящите лъчи на слънцето. Не можеше да се движи, но виждаше и чуваше всичко около себе си. В един момент две от дърветата го погледнаха и май му се усмихнаха. Усмихна им се и то. Видяха, че стои там сам самичко, изоставено, агонизиращо, и протегнаха клони към него. Искаха да го вземат при тях, да го прегърнат, но не можеха да го достигнат. А то стоеше безмълвно и не откъсваше поглед от тях. Отвън го изгаряха слънчевите очи, а отвътре – ужасната жажда. Мъчеше го и глад, не се беше хранило вече няколко дни. Имаше чувството, че всички живителни сокове в тялото му са пресъхнали. Все по-трудно дишаше заради тежкия, задушлив въздух. Изнемогваше. С последни сили се държеше изправено, само за да не изпуска от поглед дърветата, но едва ли за дълго. Чуваше ги как се кикотят.

Две мухи, въртящи се в любовна игра, кацнаха върху него. За миг то се ободри – нали някой му обръщаше внимание, макар и да бяха две разгонени мухи, удовлетворяващи сексуалните си нужди върху него. Но дори и те не можаха да издържат на неумолимата жега и го изоставиха. Всички рано или късно го изоставяха. Само.

Отново оклюма. Искаше му се да пророни сълза, или две. А след това да се разхленчи, хълцайки, и да се разреве. Да изкрещи цялата болка, която се беше насъбрала в него. Но всъщност не искаше нищо друго, освен да бъде там, сред онези изпъстрени с топли есенни багри дървета. Да го повдигнат нежно с клони, да го люлеят, да го гъделичкат. Да му се радват и да му пеят. Да се смеят заедно... Но не можеше да помръдне, за да отиде при тях. Нямаше и как да се разплаче, защото слънцето го беше пресушило. При тези мисли всичко в него се сви и започна да му прилошава. Изгуби съзнание.

* * *

От контейнера за отпадъци на улицата пред жилищния блок се подаваше то, малко декоративно дръвче тип “фикус”. Беше полумъртво, с пожълтели, изсъхнали листа. Някой го беше изкоренил от ценната си саксия и го беше изхвърлил без капка жалост. Някаква жена по пеньоар се появи с пълна кофа и изсипа целия си вонящ боклук върху никому ненужното растение. Буркан с ферментирал кайсиев компот се разля върху корените му. То засмука жадно..

По-късно следобяд малко мърляво циганче мина покрай контейнера и видя дръвчето. Измъкна го от там и го яхна на конче. Обзе го истинска радост, защото най-после си беше намерило играчка. Тичаше по улицата, яхнало фикуса, и крещеше диво. Корените му се остъргваха по асфалта. Крехките му клонки се пречупваха, а след циганчето оставаха следи от изсъхнали листенца. Скоро то се измори, захвърли го с всичка сила сред дърветата в парка от другата страна на улицата и избяга.

Есенните дървета повдигнаха малкото фикусче, прегърнаха го и го целунаха. Разнесе се кикот.