23 ноември, 2005
Кикот
То стоеше вече цяла сутрин там и не помръдваше. Гледаше дърветата срещу него. Бе втренчило поглед в тях. Следеше всяко тяхно движение клоните им нежно се поклащаха от сутрешния ветрец. Разноцветните им листенца танцуваха във всички посоки, въртяха се и блещукаха на слънчевите лъчи. Струваше му се, че се усмихват, дори чуваше някои да се смеят бяха вплели клони едно в друго и като че ли се гъделичкаха. Постепенно започна да му става горещо, защото не беше на сянка. Бяха го оставили там под изгарящите лъчи на слънцето. Не можеше да се движи, но виждаше и чуваше всичко около себе си. В един момент две от дърветата го погледнаха и май му се усмихнаха. Усмихна им се и то. Видяха, че стои там сам самичко, изоставено, агонизиращо, и протегнаха клони към него. Искаха да го вземат при тях, да го прегърнат, но не можеха да го достигнат. А то стоеше безмълвно и не откъсваше поглед от тях. Отвън го изгаряха слънчевите очи, а отвътре ужасната жажда. Мъчеше го и глад, не се беше хранило вече няколко дни. Имаше чувството, че всички живителни сокове в тялото му са пресъхнали. Все по-трудно дишаше заради тежкия, задушлив въздух. Изнемогваше. С последни сили се държеше изправено, само за да не изпуска от поглед дърветата, но едва ли за дълго. Чуваше ги как се кикотят.
Две мухи, въртящи се в любовна игра, кацнаха върху него. За миг то се ободри нали някой му обръщаше внимание, макар и да бяха две разгонени мухи, удовлетворяващи сексуалните си нужди върху него. Но дори и те не можаха да издържат на неумолимата жега и го изоставиха. Всички рано или късно го изоставяха. Само.
Отново оклюма. Искаше му се да пророни сълза, или две. А след това да се разхленчи, хълцайки, и да се разреве. Да изкрещи цялата болка, която се беше насъбрала в него. Но всъщност не искаше нищо друго, освен да бъде там, сред онези изпъстрени с топли есенни багри дървета. Да го повдигнат нежно с клони, да го люлеят, да го гъделичкат. Да му се радват и да му пеят. Да се смеят заедно... Но не можеше да помръдне, за да отиде при тях. Нямаше и как да се разплаче, защото слънцето го беше пресушило. При тези мисли всичко в него се сви и започна да му прилошава. Изгуби съзнание.
* * *
От контейнера за отпадъци на улицата пред жилищния блок се подаваше то, малко декоративно дръвче тип фикус. Беше полумъртво, с пожълтели, изсъхнали листа. Някой го беше изкоренил от ценната си саксия и го беше изхвърлил без капка жалост. Някаква жена по пеньоар се появи с пълна кофа и изсипа целия си вонящ боклук върху никому ненужното растение. Буркан с ферментирал кайсиев компот се разля върху корените му. То засмука жадно..
По-късно следобяд малко мърляво циганче мина покрай контейнера и видя дръвчето. Измъкна го от там и го яхна на конче. Обзе го истинска радост, защото най-после си беше намерило играчка. Тичаше по улицата, яхнало фикуса, и крещеше диво. Корените му се остъргваха по асфалта. Крехките му клонки се пречупваха, а след циганчето оставаха следи от изсъхнали листенца. Скоро то се измори, захвърли го с всичка сила сред дърветата в парка от другата страна на улицата и избяга.
Есенните дървета повдигнаха малкото фикусче, прегърнаха го и го целунаха. Разнесе се кикот.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар