Нямаше ме дълго време. Липсвах си. Бях толкова далеч от себе си, че почти бях започнала да се забравям. Исках да се намеря, исках да бъда със себе си, да бъда себе си.. и започнах да се търся. Тръгнах по най-стръмната и тъмна пътека. Виках се по име, опитвах се да чуя стъпките си някъде наблизо, или да видя поне отпечатък от обувките си, за да разбера, че вече съм минавала от тук, и че съм в правилната посока. Знаех, че съм някъде там - седяща сама и чакаща да се намеря, затова не исках да спирам. Вървях все по-надолу и по-надолу, докато не се изгубих из дълбините на безсмисленото. Беше студено и празно. Времето бе приело формата на мръсен, изпокъсан лист хартия, смачкан на малка топка. Подритвах я, с ръце в джобове, вървейки без посока. Около мен се случваха някакви неща, но още преди да се обърна, за да ги видя, те се размиваха и избледняваха - така, както се разтича акварелната боя на картина, забравена под дъжда. Единствените цветове, които виждах, бяха черното и всичките му нюанси, просмукващи се в дрехите ми.
Вървях и се оглеждах за себе си. Понякога вятърът донасяше едва доловими звуци - части от някаква далечна, непозната мелодия, които така и не успяваха да доставят удоволствие на сетивата ми, преди отново да бъдат отвяти в друга посока. Познати лица се приближаваха към мен. Питах притежателите им дали не са ме виждали някъде, а те ми отговаряха нещо, което не можех да чуя. Усмихваха ми се, хващаха ме за ръка и се опитваха да ме поведат нанякъде, но щом направех дори и една крачка заедно с тях, те ме пускаха и изчезваха.. Виках ги, исках да се върнат, но разбирах, че и те не ме чуваха. Продължавах бавно по пътя си, с празен поглед, подритвайки хартиената топка. Липсваха денят и нощта, изгревът и залезът, защото нямаше слънце. Нямаше я и луната.
Нямаше ме и мен. Вървях през гора. Листата от дърветата бяха отдавна опадали и стъпвах върху меките им, влажни скелети. Ръмеше, но от очите ми. Започнах да се уморявам и когато забавих ход, усетих, че някой се движи успоредно с мен. Притаих се зад един дънер, но щом този някой наближи, видях, че бях отново аз. Видях се как се търся и не се намирам. Как се викам по име, как блуждая наоколо със загрижен поглед. Изчаках да се подмина и продължих в друга посока.
Не можех да спра. Макар и да ме нямаше отдавна, аз се познавах добре, и бях сигурна, че съм наблизо. Излезнах от гората и продължих по пътя - с ръце в джобове и подритвайки хартиената топка, която вятърът току-що бе довял в краката ми.
Не след дълго се намерих. Седях безмълвно и неподвижно край пътя и се чаках. Знаех, че точно аз ще дойда да се намеря, затова отпращах всички останали, които искаха да ми помогнат да се върна. Приближих се към себе си и се погледнах в очите. Отвърнах поглед настрани. Бях си обидена, защото се бях оставила да си тръгна и не се бях потърсила толкова много време. Исках да си кажа нещо, да обясня, но не можех да отворя устата си, защото беше плътно зашита с конец от гузна съвест. И все пак се бях намерила. Стоях срещу себе си и се гледах. Не, не можех да се оставя там.. Подадох си ръка, пристъпих крачка напред и се прегърнах.. Толкова много си бях липсвала..
Скоро след това вървях ръка за ръка със себе си нагоре по същата онази стръмна и тъмна пътека, по която бях слезнала, за да се търся. В далечината тъкмо тръгвах пак да слизам надолу, защото вече се бях притеснила, че ме няма толкова време. Но веднага щом видях, че съм се намерила, се обърнах и продължих нагоре със себе си. Този път бях и самата себе си.
Смачкано и мърляво парче хартия се разтвори и се понесе от вятъра, заедно с купчина сухи листа.
Ръмеше тихо, от черно-сив облак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар